Великолепие

„Величествена бяла птица, висока колкото него, гъвкава като тръстика. „Тръстика от звезди“, помисли мъжът.

Птицата стоеше – бели, сиви и тъмни нюанси сред сенките на моравата, огряна единствено от лъчите на луната в студеното ясно зимно небе, стоеше и го гледаше, трепкащият златен блясък на малкото и влажно око беше на нивото на неговите очи, тялото ѝ имаше неговия ръст от тийнейджърските му години. „Изглежда така глуповато“ помисли мъжът, сякаш всеки момент ще заговори, сякаш ще отвори острата си човка и ще му каже нещо жизненоважно, важно като истината, която се научава само насън и се забравя в мига на събуждането…

Беше великолепна. Не, птицата беше забележителна ѝ дори и затворена в зоопарк, пак би привличала вниманието, би правила впечатление и на хора, които съзнателно не обичат птици. Шията и гръдта ѝ грееха потресаващо бели – белота, която изглеждаше родена от студа така, както беше роден от него скрежът, покрил тревата на двора.

Черни триъгълници тръгваха от двете страни на човката ѝ, а главата ѝ беше увенчана  с яркочервена корона – като военен отличителен знак, дошъл от невъзможно далечни чужди земи. Очите ѝ гледаха с онзи повелителен несломим поглед, който имат птиците. Тя виждаше, че мъжът е дошъл, гледаше го в упор, но не правеше никакъв опит да отлети, нито показваше какъвто и да било страх…

И тогава думата дойде при него. Той си спомни името на птицата и независимо, че то дойде незнайно откъде, независимо, че нищо не доказваше верността му, именно то беше точното име.

– Жерав – каза тихо. -Ти си жерав.“

             Патрик Нес, Жената жерав